Една врана каза…
„В Омагьосаната гора открай време се носила стара легенда – за странно тесте карти, което знаело всичко и можело да отговори на всеки въпрос. То било толкова древно, че някои казвали, че се е появило още когато първият въпрос кацнал върху света. Други пък твърдели, че тестето само си задавало въпросите от скука. А то знаело наистина всичко — миналото, бъдещето, тайните, клюките, дълбоките истини и най-позорните гафове на всяко същество в гората. И не се свеняло да ги казва на глас.
Но… никой от обитателите на гората не го бил виждал с очите си. Никой. Нито пъргавите катерици, нито дълголетните елени, нито старият Мъдрогор, който се славел като най-мъдрият бухал сред старейшините. Годините се нижели и легендата постепенно се превърнала в мит, а митът – в поредната страшна приказка, с която родителите от време на време плашели децата:
„Не лъжи, че Всезнаещото Тесте ще разбере!“
Но през по-голямата част от времето всички се смеели и тръскали глава.
„Карти, които знаят всичко? Хайде, моля ти се.“
Докато един ден в гората не се появила една Врана. Тя се имала за най-умната, най-нахаканата и най-любопитната птица в целия лес и била известна не само като кралица на лъскавите боклуци, но и като най-шумната самоука вещерка. Враната обаче не вярвала в легенди. Вярвала само в три неща: в себе си, в бляскавите предмети и в това, че винаги е права (дори когато не е).
Един ден тя намерила на брега на реката малка торбичка, изтъкана от сребърни нишки – толкова лъскава, че отдалеч проблясвала сред тревата. Вътре имало тесте карти — странни, искрящи, сякаш изрисувани от самата нощ. А на торбичката пишело:
„ВНИМАНИЕ: знаем всичко. Не ни питайте глупости.“
— Ха! Ще питам каквото си искам! — креснала начаса Враната и грабнала тестето. Решила да го пробва, ей така, за забавление. Веднага щом го докоснала, картите се вдигнали във въздуха, завъртели се около нея и тайнствено зашепнали.
Враната била очарована.
— Добре… ако наистина сте всезнаещи, кажете къде е оная алуминиева капачка, дето някой ми я задигна миналата седмица!
Щом чуло въпроса, тестето се размърдало, разбъркало се само и извадило една-единствена карта. На нея се появил образът на катерицата Бързелов, с надпис:
„Той беше. И още я пази.“
— Аха! Знаех си! — викнала Враната и вече се канила да потърси възмездие за откраднатата капачка, но изведнъж се спряла. Усетила как вроденото ѝ любопитство започва неумолимо я гризе отвътре.
Затова решила да пита още:
— Ще забогатея ли?
Тестето извадило нова карта:
„Ако крадените капачки се смятат за богатство, може би.“
— Ще намеря ли любов?
Карта: „Кой би издържал характер като твоя?“
— Ще стана ли велика? Ще стана ли най-великата птица в историята на гората?
Картите се разбъркали драматично и извадили… сцена, в която Враната величествено позирала пред гората, а отдолу пишело:
„Да, но само ако в бъдещето няма други птици.“
Враната се задавила от възмущение.
— Но това е обида!
Тестето извадило нова карта:
„Не е обида, ако е истина.“
Този път Враната едва не го накълвала.
— Добре, стига толкова! — креснала тя. — Връщам ви в торбичката. Вие сте по-досадни и от Мъдрогоровите нощни лекции!
Но когато се опитала да го затвори, тестето бързо извадило още една карта, на която пишело:
„Но без нас няма кой да ти казва истината.“
Враната се поколебала. Наистина никой в гората не си позволявал да ѝ казва истината — най-вече защото всички си пазели очите, перата и нервите.
— Е, кажете тогава истината — кой е най-умният в тази гора?
Тестето се разбъркало тежко, драматично, като актьор в главна роля и извадило нова карта: на нея — същата врана, с крила разперени в царствена поза. Отдолу пишело:
„Ти — но само според теб.“
— Много смешно — измърморила враната.
Но картите вече започвали да издават един от онези мистични, многозначителни шумове, които звучат като „стига глупости“, и настоявали да зададе „истински въпрос“.
„Питай за нещо важно… нещо, което не блести.“ – едва се долавял шепотът им.
Враната се понацупила — не обичала да ѝ казват какво да прави, но в крайна сметка любопитството ѝ надделяло. Решила да провери докъде точно стига всезнанието на картите:
— Каква е НАЙ-ГОЛЯМАТА ми слабост?
Тестето шумно въздъхнало, разбъркало се и подало карта със златен надпис:
„Твърде много увереност, твърде малко мислене.“
Враната замръзнала. После се изпънала и заявила:
— Това си е чиста клевета! Аз си мисля чудесно! Просто мислите ми са прекалено бързи и затова не ги хващам.
Картите извадили нова карта:
„Също така отричаш всичко.“
— НЕ отричам! — извикала Пика.
„Да, да, точно за това говорим.“
— Добре, кажете ми тогава… Какво трябва да направя, за да стана истински мъдра?
Тестето заблестяло ярко, сякаш за първи път доволно от въпроса. Изскочила една-единствена карта — върху нея имало огледало и малко перо.
„Гледай се честно“ — прошепнало тестето. — „И слушай повече, отколкото говориш.“
Враната мигнала. Това… никак не било забавно. Но усещала, че е истина.
— Значи… легендата все пак е истинска? Ти наистина си Всезнаещото тесте?
Картите блеснали отговор.
И Враната, която по принцип никога не мислела много преди да говори, прошепнала:
— А как да стана и аз легенда? Истинска. Да ме помнят всички!
Тестето се раздвижило бавно, като старец, който едва се изправя. Една карта се плъзнала напред. На нея — врана, съвсем като нея, само че по-величествена.
Отдолу пишело:
„Истинска легенда става този, който прави света по-добро място.“
Враната се намръщила.
— Това звучи… като доста работа.
Тестето извадило нова карта:
„Знанието не е украшение. Знанието служи.“
Враната пуснала недоволно крило.
— Но аз не искам да служа! Аз искам да блестя! И… не мога ли да стана мъдра и без да спирам да събирам лъскави неща? — попитала тя предпазливо.
Тогава тестето, сякаш въздъхнало, изтеглило последна карта: врана, която носи блестящ ключ… и го споделя с друга птица.
„Мъдростта не е да имаш. А да знаеш кога да дадеш.“
Враната замислено наклонила глава и дълго се взирала в картата. После се усмихнала.
От този ден нататък тя започнала да използва Всезнаещото Тесте не за търсене на лъскави находки, а за да помага на животните в гората. Намирала изгубени бебета катерици, предупреждавала за капани по пътеките, разгадавала болести по дърветата, предупреждавала за предстоящи наводнения или суша. Понякога мърморела, понякога се цупела, но… винаги била на разположение. А животните в гората започнали да гледат на нея със съвсем други очи.
Така Враната станала не само най-уважаваната, а и най-мъдрата птица в целия лес.
Докато една нощ тестето не засияло силно, всички карти се завъртели и… Враната почувствала как тялото ѝ става съвсем леко. После — светло. После — плоско. Когато всичко свършило, вятърът носел само една нова карта — блестяща, черна и изпълнена със самочувствие:
ВРАНА ПИКА — пазителка на знанието и помощница на всички.
Говори се, че духът на Врана Пика и до ден днешен обитава вълшебните карти. Когато някой ги използва с чисто намерение, тя разперва невидими крила и нашепва точния знак, за да го насочи. Но ако някой ги използва от алчност или безцелно любопитство, тя просто мълчи – или пък върти картите така, че човек да се оплете в собствените си заблуди. Затова и досега вярват, че мъдростта на Врана Пика не е в предсказанието, а в умението да помогне на онези, които наистина се нуждаят. И ако се заслушаш внимателно, все още можеш да чуеш нейния шепот.“
.